СПОМЕНИ…

Моят учител ме намери и покани да се уча от него… бях още дете тъкмо започвах да боря петия клас в моето училище, когато в часа отреден за физкултура и спорт обичайната ми учителка предаде мен и моят клас в ръцете на един висок, рус мъж с чудати дрехи, приятен глас и голяма искрена усмивка. Както се изрази нашата учителка, това беше “Сенсей по Айкидо Ивайло Драганов”. Настроението беше приповдигнато, помня още как с приятелите ми се побутвахме в редицата, в която ни беше строил Сенсей. Господинът беше облечен със странни японски дрехи и носеше нещо като черна пола дълга до земята. Всички бяхме зачудени в първия момент, какъв човек стои пред нас, но объркването не трая дълго. С усмивката и първите думи на учителя, почувствах че човекът е добър, мил и загрижен, което можеше да му изиграе лоша шега в компанията на закоравели кандидат петокласници като нас. Така и не се случи моето предвиждане. Изпълнихме познатата за нас загрявка от часа по физкултура и преминахме към по сложен комплекс от упражнения за координация, ловкост, бързина и сила. Не мога да опиша в детайли занятието, но помня много ясно и отчетливо последното упражнение от комплекса – скок кълбо. Няколко секунди след показното, стоях онемял от удивление, учителят можеше да лети. Той наистина беше прелетял пред нас около три и половина или четири метра, придружен от звуците на развяващата се от вятъра загадъчна пола, след което се беше приземил на пода с кълбо напред, без да има и драскотина. Това простичко скок кълбо, голяма усмивка и благородна осанка станаха причина, както аз така и голяма част от моите приятели да посетим редовните тренировки по Айкидо. Така животът ми започна сякаш от начало. Минаваха месеци изпълнени с тренировки и забавни игри в нашето Доджо. За съжаление не всички от съучениците ми продължиха да тренират, но това не ме натъжаваше, защото бях срещнал нови и добри приятели в залата по Айкидо. Малко по малко, напредвах заедно с моята група под ръководството на вече любимия ми Учител – Бате Иво. В залата за тренировки и извън нея, Бате Иво беше пример за всички нас.  Ведър, винаги в движение, справедлив и проницателен, той съумяваше по всяко време да ни изслуша или посъветва. Израснах близо до него, често се случваше да заминем в провинцията  за няколко дни, за да вземем участие в Айкидо семинар или демонстрация.  Любимият ми момент от всяко пътуване, беше времето на път, когато оставахме в тесен кръг или пък само двамата. В най-обикновен разговор, той успяваше да отговори на въпросите, които не ми даваха покой, да ме подкрепи или окуражи или просто да ме изслуша, без да ме упреква и след това с усмивка да ми подскаже разрешението на проблема. Такъв беше той, Добър, Положителен, Състрадателен, Миролюбив, Спокоен, Мъдър на моменти или готов да изслуша критиките относно него самия и способен да отсее само полезната за него част от всичко ново с което се срещне, тази която ще му помогне да стане по-добър в това което прави и в това което е. Тренировките не спираха година след година, дойде време с  някои от моите Айкидо другари да станем помощници на Бате Иво в клуба, осъзнавахме колко много прави за нас и за другите деца и колко време и усилия му коства, за това се стремяхме да не го разочароваме. От позицията на времето сега си мисля ,че не е имало как да го разочароваме дори да сбъркаме в нещо, защото Бате Иво ни разкриваше именно поуката от собствените ни грешки и така ни водеше напред, а мисля и че се чувстваше добре когато ни видеше заедно, дори в някое задължение като лепенето на плакати например. С течение на времето дори от групата на напредналите и помощниците не всички се задържахме в залата и близо до нашият Приятел и Учител. Тези от нас, които останахме обаче, толкова често бяхме заедно, че се превърнахме в едно семейство, както и Бате Иво беше по-големият ни брат в очите на нашите родители. Колкото повече растяхме, толкова повече време прекарвахме заедно в тренировки, пътувания, лагери, забавления или просто вършене на клубните задължения. Помня как си поставяхме далечни цели (или може да са били мечти), докато похапваме сладко, стремяхмесе  да ги следваме и следването им беше дори по-сладко от самото им постигане. Мечтаехме за независима голяма нова зала, мечтаехме за семинари в чужбина, мечтаехме да станем един от най-големите клубове по бойни изкуства и да съчетаем в правилните пропорции традициите, които носи със себе си Айкидо с модерното време в което живеем, мечтаехме  да сме заедно във важните моменти от живота на останалите и след време да си спомняме с носталгия за изнизалите се мигове на смях, задруга, ентусиазъм, победи и загуби. Като след 1000 години сякаш се бяхме срещнали отново с нашият водач и тайничко, сигурен съм всеки го чувстваше и изживяваше миговете ни заедно с наслада. Бате Иво създаде за нас един магичен свят на идеали и добродетели, в който аз и другарите ми израснахме и сигурен съм надяваше се един ден да го прозрем и последваме и дори да сгрешим да използваме грешките си по най-добрия начин за да станем по-добри в това което вършим и в това което сме…

…Благодарим ти, БАТЕ ИВО!

Сашо